|
Когато си отива любовта,ми казват сълзите били излишни.И трябвало да махна със ръка, да се отърся аз от спомени предишни. Дали наистина това ще ми помогне? И как да го постигна в този час?Та в мене мъката гори със пламък огнен. И всичко се превръща в пепел или прах.
Сълзите си да спра – нима ще мога? Единствена утеха са ми те! В този миг изпълнен със тревога, аз искам и сърцето ми да спре. А казвате ми Вие:Усмихни се! Слепци ли сте?Или не сте човеци? След този прах и пепел да завия, а не да се усмихвам мога вече!
Когато любовта си тръгва и тишината странно натежи,недейте се опитва да я връщате. Не се улавяйте за спомени като удавници. Не осквернявайте на думите нектара. И не повтаряйте неповторимото. Не се страхувайте от режещата болка, от опустялата вселена на мечтите си. По страшно би било да не боли. Когато си отива любовта, прилича на дърво обрулено от буря. Недейте се опитва да я връщате и не търсете сили в крехкостта й, в агонията й,безкрайно тъжна. Благодарете й все пак , че с вас е била,за плодовете й, за болката дори, ала недейте оскърбява любовта!
Липсваш ми,във всяка секунда,минута и час, в които не си до мен. Липсват ми,онези мигове в които ще заспивам и ще се събуждам до теб. Липсваш ми! Липсва ми топлата ти нежност,липсва ми погледа ти непринуден,липсва ми усмивката ти на която не съм се наслаждавала,липсва ми гласът ти, произнасящ мили слова,липсва ми ароматът на мъжки парфюм, липсват ми кафявите ти искрени очи! Липсват ми топлите ти изгарящи устни,които ще ме карат да полудявам. Липсват ми нежните ти ласки,които ще ме изгарят!Липсваш ми защото сърцето ми милее и плаче за теб! Липсваш ми,защото непрекъснато бродиш из мислите ми! Липсваш ми!И се превръщаш в мъка безкрайна! Само ако знаеш,колко много ми липсваш!
Когато някога си тръгна, от тебе аз с очи разплакани. Недей моли ме да се върна помни – душата ми е захарна. И сълзите са я стопили, останала е локва – мъничка. Недей в шепи я събираш, следата й е много тъничка – и можеш ти да я прекъснеш. Процес необратим да сториш: на две душата да разпънеш, а нямаш огън да се бориш – от течност ти отново в захар, душата ми да я превърнеш. Сълзите ми са сол и вятър, от който вятър ще замръзнеш Почакай,времето ще каже: дали при тебе ще се върна. Недей прибързано,не ме наказвай – душата първо да си върна.
Когато тихо плачеш във дъжда и мислиш си,че си съвсем самотен, когато си изгубил без следа, надеждата и вярата в живота, когато си нещастен безгранично и няма на кого да се опреш – не си мисли,че всичко е без смисъл, а виж небето и ще разбереш, че то ридае заедно със тебе по твоята нерадостна съдба, защото е разбрало,че си беден, че си една ограбена душа. И ще изчезнат топлите ти сълзи, измити от дъждовната вода. Щастлив ли си?Тъгата е по-лека, когато споделиш я със дъжда.
|
|